Предистория

И така….след близо осем месеца от нашето успешно преминаване на българската част от международния маршрут Е-4 в мен се събуди желанието да го документирам в пътепис и отново мислено да се върна по този толкова разнообразен и спиращ дъха с красивите си гледки маршрут. Определено въведеното повече от месец извънредно положение във връзка със заразата от корона вируса и въведените ограничителни мерки, включително и посещения във високата планина, също оказа влияние върху започването на пътеписа. Но стига съм ви отегчавал с моите размишления и да продължа по същество.

В следващите няколко реда, ще се опитам да ви разкажа за нашето приключение Е-4 2019г., подготовката за него, екипировката, новите страхотни запознанства по маршрута, красивите гледки, емоциите и трудностите, които изпитахме аз / Тошко на 41 г./ и моя съмишленик в това начинание.Той се казва Гинчо и е на 42г. Надявам се, че изложената информация от мен ще ви бъде от полза, защото като цяло аз лично не открих много информация и пътеписи за преминаването на Е-4. Мисля, че тук е мястото да благодаря на ТД „Ойларипи“ за страхотния пътеводител, който беше с нас неотлъчно по време на маршрута и към който основно се придържахме. Освен това искам да благодаря и на Александър Хараламбиев от гр.Велико Търново за чудесния пътепис по темата и полезната информация в него.

Желанието да направим Е-4 се роди в главата ми непосредствено след като отшумяха болките в краката ми след успешното ни минаване в същия състав на емблематичния маршрут Ком-Емине през м. август на 2018г. Този успех определено ти дава криле и те кара да мечтаеш за нови и все по-предизвикателни маршрути. Повярвайте ми, маршрута Е-4 или известен още като Петте планини е точно такъв. За по-малко просветените това е маршрут от около 250 км. и е най-дългият алпийски туристически маршрут в България с денивилация от близо 14 000 м. Преминава се последователно през планините Витоша, Верила, Рила, Пирин и Славянка или в обратен ред според предпочитанията и стратегията на дръзналите да го преминат.

По този повод на годишната среща на ком-еминейците проведена на 27.11.2018г. организирана от ТД „Ойларипи“ в клуба на архитекта си закупих горе упоменатия пътеводител и започнах да се запознавам с маршрута. Времето до лятото на 2019г. не беше малко, но и то като всяка година дойде бързо. Определено тренировките ми за предстоящия маршрут  не бяха толкова много и интензивни, като тези при подготовката ни за Ком-Емине. За да разберем каква ни е реалната форма решихме с Гинчо и още един общ приятел Наско да направим един двудневен преход на 22 и 23.06.2019г. из Рила включващ маршрута Боровец-х.Чакър войвода-х.Заврачица / където нощувахме / - вр.Манчо - вр.Маришки чал-върховете Близнаците- вр.Мусала -х.Мусала-лифт Ястребец-Боровец. Изживяването и гледките по маршрута бяха страхотни, но за съжаление не беше така и с физическата ни форма. Да не говорим, че на слизане от вр.Мусала, Гинчо получи и лека травма на едното от колената си.

Успокояваше ме факта, че има още време за подготовка, разполагахме спълната подкрепа на любящите ни съпруги, имахме изградена рутина и стиковка, както и че маршрутите по Е-4 са по кратки от тези по Пътеката.

Интересен е факта, че всяка от петте планини през които ни предстоеше да минем е специфична и различна сама по себе си от останалите, поради своя релеф, надморска височина, забележителности и т.н. Изучихме подробно и местата с вода, както и безводните участъци по маршрута, което е от особено голямо значение. Относно екипировката заложихме на всичко изпитано и влязло в употреба по Е-3 плюс закупените от мен обувки втора употреба „Скарпа“ трисезоннки, които се оказаха изключително леки и подходящи за целия маршрут.

И така,….датата за нашето ново приключение беше определена за 06.08.2019г. със срок за преминаване от 13 дни. За целта на 05.08.2019г. пропътувах с автобус до гр.София, където ме чакаше Гинчо и с когото до късно вечерта дискутирахме от какво може да се лишим за да олекнат още малко раниците ни. Явно беше, че не си бяхме научили урока от миналата година и желанието ни да тръгнем с раници тежащи по 10-11 кг. за нас си остана мит. Същата вечер звъннах и на Марто от гр.Троян, с който се бяхме запознали по Ком-Емине и за когото знаех, че тръгна да прави с още няколко приятеля Е-4 преди десетина дни. Целта ми беше да разбера до къде са стигнали и да почерпим актуална информация за маршрута. С голямо съжаление разбрахме, че са приключили прехода в хижа Мальовица, тъй като едното момче по-всяка вероятност слънчасал и не бил в състояние да продължи. По време на прехода поддържахме връзка с Марто и го информирахме къде се движим. Беше уверен, че ще го завършим успешно, което ни даваше допълнителен кураж и за което му благодарим.

Ден 1-ви: хижа Алеко - вр.Черни връх – заслон Смильо

Леко задъхване, страхотна новина, продължително спускане, страхотен залез и твърди пейки.

Програмата за деня беше да не се напрягаме излишно и включваше само преминаването на планината Витоша. Не бързахме с тръгването, защото Гинчо беше осигурил транспорта ни до х.Алеко отново чрез верния ни ятак Делянчо, който ползвахме и миналата година. Определено ни е на късмет, защото и миналата година той ни закара до х.Ком / нова /. Минавайки през кв.Драгалевци спряхме на центъра за да си направим няколко снимки от официалното начало на маршрута и продължихме към хижата. Пристигайки до нея ме обзе отново онова спокойствие, което почувствах и на връх Ком. Може би знак, че всичко е предопределено и е въпрос на време всичко да мине благополучно. Приятно усещане. След като се поразходихме около хижата, си направихме задължителните снимки и се разделихме с нашия верен ятак.

Часът беше около 09.30 часа и ние бавно, но уверено тръгнахме към първия връх по нашия маршрут – Черни връх 2290 м.н.в. Решихме да не минаваме през Стената, а да обходим от западна страна и така се включихме в един широк каменист път. Постепенно вдигнахме височина и бързо стигнахме разклона с пътеката през Стената. Спряхме да се полюбуваме от високо на нашата столица и планините които я заобикалят и продължихме по маркирания вече маршрут на Е-4. Около 11.00 часа бяхме на върха. Идеята ни беше да обядваме там, но се оказа че няма още нищо приготвено. Задоволих ме се с ароматния чай и завидна фотосесия. По време на престоя ни върха беше посетен от голяма група чуждестранни туристи. Особено мило ни стана, когато една по възрастна двойка туристи от Тайланд пожелаха да се снимат с българското знаме, което носихме. Аз лично изпитах гордост.

След като се уверихме, че все още няма нищо готово за хапване потеглихме по маршрута, който беше сравнително равен и много приятен. Около 13.15 часа стигнахме до един от изворите на р.Струма, където решихме да похапнем. Имахме страхотна гледка към планините по западната ни граница. Точно тогава ми звънна моята съпруга Ели и ме информира, че сме станали леля и свако. Новината беше страхотна, защото това бебе беше дълго чакано, а и имаше символика с мястото, където се намирахме, началото на нашия преход, а и деня беше светъл християнски празник– Преображение Господне. След обяда и хубавата новина с приповдигнато настроение продължихме по нашия маршрут. Не след дълго заобикаляйки връх Ярловски купен пред нас се откри цялата Верила планина, а след нея и величествената Рила. От мястото където се намирахме ясно си личеше как Верила представлява един своеобразен мост между тези две високи планини, по който трябваше да преминем на следващия ден. Постепенно започна стръмно спускане по южната част на Витоша, но това не ни пречеше да се любуваме на панорамата във всички посоки.

След продължителното спускане спряхме около 16.00 часа за почивка непосредствено преди връх Даута на едно обособено място за пикник. Знаехме, че до заслон Смильо има още само около час и половина и за това не бързахме с тръгването. Точно в 17.40 часа стигнахме самият заслон. Знаехме, че местата за нощувка в него са ограничени и за това побързахме да проверим дали някой не ни е изпреварил. За наш късмет заслона беше празен и единодушно решихме, че ще останем да преспим в него. Първото нещо, което направихме след като оставихме раниците си беше да открием описаната в пътеводителя чешма. За наше съжаление, тя едва течеше, но с повечко търпение успяхме да възстановим запасите си от вода. По-късно разбрахме, че не далеч от заслона по пътя за с.Чуйпетлово имало и друга чешма. След набавянето ни с вода, започна и събирането на дърва за огрев. Приготвихме завидно количество, след което решихме да вечеряме и да приготвим спалните чували и постелките докато е светло. След това решихме да огледаме района около заслона и да се полюбуваме на наближаващия залез. А той си беше уникален и заслужаваше вниманието ни. След като изпратихме Слънцето, отидохме до заслона, където запалихме приготвения огън и дълго се греехме и говорихме около него. Денят, който отминаваше беше страхотен, защото отново бяхме на път с надежда да изживеем още едно приключение. Намирахме се почти между две планини в дива пустош и далеч от цивилизацията. Прибрахме се в заслона около 22.00 часа и се разположихме на не чак толкова удобните маса и пейка. Няма да ви заблуждавам, че нощта ни беше спокойна. Едната от причините беше твърдостта, втората студа, а третата ограниченото място върху което бяхме легнали. Това с пълна сила се отнасяше за Гинчо, който ми отстъпи масата за сметка на пейката. Така, че всеки един решил да ползва заслона за нощувка нека го има в предвид.

Ден 2-ри: заслон Смильо - с.Клисура

Среща с диви животни и много жега.

И двамата нямахме търпение да се развидели и отново да потеглим на път. Станахме около 06.00 часа, закусихме на бързо и пихме по едно кафе да се разсъним. След бърз тоалет и приготвяне на багажа потеглихме с бодра крачка към Букапреслапкия проход. По прашния път ясно си личаха стъпките на дивите животни, минали през нощта. Още от сутринта си личеше, че денят ще е много горещ, а ние в желанието си да спестим няколко грама не взехме с нас слънцезащитния крем. Голяма грешка, която никога не трябва да повтаряте. Тайничко се надявахме че ще успеем да хванем магазините в с.Клисура отворени и да си купим. Не след дълго чухме квичене на малки прасенца. Ориентирайки се по звука, видяхме  на една поляна метална клетка, в която имаше не по-малко от десет малки диви прасенца. Нямахме идея каква е причината да са арестувани в нея и за да не ги дразним бързо се върнахме на пътеката. След това на различни места пред нас изскочиха три сърнички, последната от която дори успяхме да снимаме. Дали се бяха минали и пет минути, минавайки покрай една овесена нива забелязахме не по-малко от 30 диви прасета, които лакомо си похапваха от овеса. Бяха толкова се концентрирали в това свое начинание, че изобщо не ни отразиха. След като вървяхме близо два часа по широк път, по-голямата част от който през открити ливади, с удоволствие навлязохме в гъста сенчеста гора.

Знаехме, че наближаваме единствената чешма, която е по маршрута до с.Клисура и внимателно оглеждахме крайпътните дървета, за някаква указателна табела. Не след дълго я открихме. Чешмата е в малко деренце в дясно под пътя и има циментово корито. Изключително важен водоизточник. Напълнихме всички шишета с вода, защото слънцето започна да напича безмилостно, а трябваше да минем още около 20 км. Липсата на гледки и жегата бавно цедеше силите ни. Но пък и ние често си правихме почивки. На една от които, чухме странен шум на приближаващи стъпки от близкия гъсталак. Гинчо се изправи и повдигна. В отговор се чу тропот на копита и бързо отдалечаващ се шум на чупещи се клони. Беше впечатляващо. Според нас беше или елен или голяма кошута. Относно маркировката на Верила мога да отбележа, че е много добра, а на места и в повече. За целия ден само веднъж изтървахме маршрута минавайки през една обширна и много затревена поляна. Но след бърза консултация с приложението maps.me бързо се върнахме на правилния път. И така около 14.00 часа пред нас се откри величествената Рила планина, с внушителния Мальовишки дял, който отдалеч прилича на гребен на петел.

Нямахме търпение да стигнем до с.Клисура, където имахме направена резервация от по-рано в къщата на Елза. За съжаление имаше още около 02.30 часа път и то на открито. Напрегнахме сили и след продължително спускане около 17.00 часа вече видяхме първите къщи на селото. Бяхме се чули вече с нашата домакиня и бързо разпознахме къщата им по нейно описание. Елза и съпруга й се оказаха  изключително мили и гостоприемни домакини. Горещо ви ги препоръчвам. След като се запознахме, реших да отскоча до центъра за да проверя за слънце защитен крем. Елза беше доста скептична по темата, но ме насърчи да проверя. Оказа се права и в двата работещи магазина на селото се оказа, че никога не са зареждали подобна стока. Ами сега…..Реших да се разхладя с един сладолед, като взех и един за Гинчо, а пък за крема щяхме да го мислим. Връщайки се към къщата на Елза, забелязах две момчета и едно момиче с големи раници, които с бодра крачка поеха пътя по Е-4, по който трябваше да вървим и ние в утрешния ден. Изненада ме, че часът е доста късен за да стигнат далеч, а и по външния им вид си личеше, че са вървели през деня. Събудиха в мен любопитство, без да подозирам че със същата тази група твърде често ще се засичаме в близките десетина дни. Но всичко по реда си. Връщайки се в къщата разбрах, че в Гинчо през деня се е забило едно малко кърлежче, което доста го измъчи, докато го махне. След блажена баня и пускане на дрехите в пералня като бели хора се настанихме за вечеря. А тя беше толкова вкусна и тертиплийски поднесена от домакините, че думите са недостатъчно да я опиша. Само ще спомена ракийката със салатка от пресни зеленчуци, телешкото варено, студената бира и уникалния сладкиш за десерт. Който е блъскал 30 км в пек и задух, знае за какво говоря. Да не говорим за компанията на домакините. Само суперлативи. А най-големия жест беше когато Елза ни предложи да вземем техния слънцезащитен крем…Това определено ни спаси във високата планина. И така доволни и предоволни се оттеглихме да спим на най-удобните матраци, след пейката и масата в заслон Смильо.

 Ден 3 –ти: с.Клисура – хижа Ловна – хижа Седемте езера

Липса на маркировка, среща с кучета, блажен обяд и красив залез.

Събудихме се като преродени. Тъй като нашите домакини бързаха да тръгват по задачи, в къщата за да ни изпрати дойде баба Венчи, свекървата на Елза. Прекрасен човек, видял много през годините и с невероятно чувство за хумор. Като всеки кореняк от този край и тя се говореше чисто диалектно, което правеше разказаните от нея истории още по забавни. Силно впечатление ми направи как е успяла да съчетава работата си и отглеждането на децата си. Докато я слушахме увлекателно, успяхме да се справим с чудесната закуска приготвена от Елза и колкото да ни беше приятно да слушаме баба Венчи се налагаше да тръгваме. Малко след 07.30 часа вече бяхме пресекли асфалтовия път за гр.Самоков и гр.Дупница и започнахме бавно да вдигаме височина по един широк горски път през гората. Предстоеше ни за деня да преминем през Лакатишка Рила, след което да се качим до старата хижа на седемте рилски езера, едно от най - красивите места в България. За целта трябваше да преодолеем над 1400 метра положителна денивилация. След като излязохме на открита местност пред нас започнаха да се откриват гледки към Северозападна Рила. Не пропускахме да похапнем и от сочните малини край пътя. След като преминахме покрай едно сравнително голямо пасище обградено с електропастир се почудихме на къде да тръгнем. Правилната посока се оказа на юг покрай едни ниски борове. След леко изкачване достигнахме друго обградено място с електропастир, в близост до който от вътрешна страна забелязахме поседнал пастир и стадо говеда. Реших да го поздравя и му извиках приятелски. В следващия момент наскочиха с лай четири големи овчарски кучета, които за няма и три секунди се спуснаха срещу нас. Предположихме, че с размахването на щеки ще се отдалечат и ще минем безпроблемно, както ни се е случвало и друг път. Да, ама не. Едното от кучетата, може би майка на останалите се спускаше яросно с намерение да хапе и се наложи да се отбраняваме. Тук безценна помощ се оказаха щеките, които влязоха в употреба. Две от атаките бяха отбити с удари през муцуната, в резултат на което едната ми щека доста пострада. В последствие разбрах, че Гинчо е съобразил да се наведе да вземе камък и едва тогава кучетата са се отдръпнали. Адреналина ни рязко се покачи от тази случка, но се разминахме само с изкривени щеки. Никой от нас не очакваше подобно нападение. След като се отдалечихме, спряхме да поизправим щеките си и да анализираме ситуацията. Същия ден в рамките на два часа минахме покрай още две стада и един фургон с пуснати кучета, но го направихме с голям обход, приготвени пиратки и с по няколко камъка в ръка. Друго си е, като си подготвен.

 Около 10.30 часа пред нас се откри Мальовишкия дял, на който човек трудно може да се налюбува. Това е същия този дял, който виждахме още при слизането ни от Витоша и през който щяхме да минем на следващия ден. Интересното на този преход е, че има места, от които като погледнеш назад можеш да видиш къде си бил преди три дни, а като погледнеш напред да видиш къде ще бъдеш след три, четири дни. Другото впечатляващо нещо през днешния преход беше минаването покрай част Сапаревата вада. Тя е дълга около 15 км, построена е в периода 1862г.-1864г. и е известно като първото водно съоръжение в България. Целта е била да захранят с.Сапарево с вода от река Черни Искър. По същата и в наши дни продължава да тече вода. Друга природна забележителност покрай която минахме е скалното образувание „Обесения камък“, който си е доста внушителен. Понеже беше 11.30 часа ускорихме крачката с цел да достигнем по-бързо до обособено място за пикник с вода намиращо се на разклона за х.Вада и х.Ловна, отбелязан в пътеводителя. Колкото и да бързахме не поминавахме малините и едрите горски ягоди покрай пътя. На набелязаното място за обяд бяхме около 13.10 часа след последователно изкачване и спускане по широк горски път. Почти целият преход за деня до тук е по такъв път, който не зная поради какви причини не е маркиран с традиционната маркировка за Е-тата, бяло-червено-бяло, а само с указателни табели. Но и те вършат чудесна работа за ориентиране. Колкото до мястото за обяд, същото се оказа свободно и наистина чудесно. Похапнахме, разделихме една бира, поизлегнахме се на сянка край ромолещата на близо вада и изобщо не ни се тръгваше.

Тук е мястото да отбележа, че при лоша прогноза за времето или желание за съкращаване на маршрута правилната посока е за х.Вада и ЦПШ“Мальовица“. Спестява се около ден преход, но се пропускат Седемте рилски езера, гледката към Урдените езера и вр.Мальовица. Прогнозата за нас беше за хубаво време, а и не искахме да пропуснем езерата за нищо на света. След порядъчна почивка тръгнахме за х.Ловна, пътеката до която е много приятна. Пресича се и р.Джерман. Около 15.00 часа бяхме пред хижата. Решихме да се освежим с по един билков чай, който се оказа много ароматен и ни го сервираха в симпатични бурканчета. Използвахме почивката тук за да разгледаме картата на Рила и да обсъдим алтернативни маршрути за следващия ден с цел да не губим много от височината след връх Мальовица. В крайна сметка решихме, че е най-безопасно да се придържаме към класическия маршрут и да не експериментираме с тези големи раници по стръмни ръбове и сипеи. Предстоеше ни здраво близо два часово драпане на горе в посока седемте рилски езера, така че в 15.40 часа тръгнахме от хижата с приятен спомен за гостоприемството на хижарките, екстравагантния им вид и цялата приятна обстановка около хижата.

Движехме се бавно, поради стръмния склон, но желанието да зърнем част от седемте езера ни теглеше на горе. Около 17.00 часа вече бяхме вдигнали височина и пред нас в близката далечината се извиси връх Харамията. Забравяйки за умората продължихме към Рибното езеро. Минахме покрай Долното езеро и заизкачвахме последната височина за деня. В 17.40 ч. вече виждахме хижа Седемте езера. За съжаление заедно с нея видяхме и множеството палатки и хора около хижата. В първия момент това ми заприлича като базов лагер на някой известен връх, което съм виждал само по телевизията. Не беше трудно да се досетим, че това са последователи на учителя Петър Дънов, но ме изненада големият им брой още на 08 август. В последствие разбрахме, че са започнали да пристигат от началото на месеца и се очаквало да пристигнат поне още толкова. Всичко може би щеше да изглежда приемливо, ако всичките тези хора плюс гостите на хижата не ползваха една единствена външна чешма и обща външна тоалетна. За снабдяване с храна от кухнята също се налагаше да се почака. Но в никакъв случай не се оплаквам. Мястото наистина е магнетично. Побързахме да се настаним в спалното за да има време да се поразхвърлим и освежим. Хижаря ни настани в една стая за 12 души с тераса към езерото. Информира ни, че чака голяма група и да не се ширим много. Същата така и не се появи и ни беше много уютно. След тоалет и вечеря, решихме да се поразходим около Рибното езеро и да се насладим на залеза. Разходката беше много приятна и си припомнихме спомени отпреди 20 години, когато отново заедно за пръв път посетихме това райско място. Разликата разбира се беше, че тогава бяхме не повече от 10-15 туристи тогава, езерата се пазеха много, нямаше лифт и в Рибното нямаше и следа от заблатяване.

Прибрахме се в хижата почти когато на вън вече нищо не се виждаше. Легнахме удовлетворени от днешния ден и с трепет за следващия. Знаехме, че ни предстоят невероятни гледки, защото този маршрут го бяхме минавали през лятото на 1998г. и спомените ни от него бяха още живи.

Ден 4 –ти: хижа Седемте езера – Раздела-вр.Мальовица– хижа Мальовица – заслон Страшното езеро

Божествен изгрев, красиви гледки, нови запознанства, стръмно изкачване и мистичен залез.

Станахме в 05.00 часа за да изпреварим навалицата около сутрешния тоалет и за да посрещнем изгрева от по-високо място. В 06.00 часа вече поехме пътеката, която минава покрай всяко едно от оставащите пет езера. Точно в 06.35 часа бяхме малко над езерото Близнака, когато забелязахме, че Слънцето изгрява. И двама го гледахме с широко отворени очи, защото наистина беше зашеметяващ. Побързахме да качим още малко височина и си намерихме удобно място над езерото Бъбрека, където се разположихме да закусим и да си изпием сутрешното кафе. Беше много приятно преживяване.

Последователно се изкачихме и преминахме покрай езерото Окото и Сълзата, което е седмото по ред и се намира на 2535 м.н.в. А от там гледката е изумителна.

След около половин час бяхме вече на седловината Раздела, важен кръстопът. След няколко бързи снимки продължихме по маршрута, защото нямахме търпение да зърнем не по-малко красивите Урдени езера. А това се случи твърде бързо след като изкачихме вр.Дамга. Освен тези езера в далечината ясно се очертаваше мраморното било на Пирин, през което също минаваше маршрута ни. Но за това трябваше да изчакаме цели пет дни и да извървим доста километри. Така че се концентрирахме на днешния преход, който беше един от най-красивите, но също и от най-изтощителните.

Последователно изкачихме Додов връх, в подножието на който забелязахме и първите в Рила диви кози. След кратко спускане на юг се откри гледка към Рилския манастир, който от тази височина изглежда миниатюрен. Ясно се очертаваше и Дългия рид, по който има пътека и се слиза в манастира след сваляне на близо 1400 метра отрицателна денивилация. След това достигнахме обширна заравнена местност, на която решихме да обядваме и да отпочинем преди стръмното изкачване на вр.Мальовица 2729 м.н.в. Докато събирахме сили и си проветрявахме краката в страни от маршрута покрай нас мина онова трио, което бях засякъл в с.Клисура. За същото разбрахме случайно от един пастир, че нея вечер са изкарали на палатки в района на „Обесения камък“. Стана ми интересно как сме ги изпреварили, но скоро щяхме да разберем. Направи ни впечатление, че захапаха Мальовица в странна конфигурация и то не по пътеката. Но като всяко нещо и това си имаше логично обяснение. В последствие разбрахме, че са търсели изгубена щека на свой познат. Амбицирах се да ги настигна и затова бързо се приготвих за път. На Гинчо не му се качваше до самия връх, защото преди по-малко от месец го беше качвал. Разбрахме се да се търсим на спускане към х.Мальовица. И така се впуснах в яростно преследване на нашите бъдещи съподвижници, които бяха взели комфортна преднина. Успях да изпреваря до върха едното момче и момичето. Не че исках да се състезавам, просто се тествах. А от върха гледката беше….“Уаууу“. На където и да погледнеш планини и езера. От тук ясно се виждаше и вр.Мусала. След около 15 минутно любуване и завидна фотосесия тръгнах да настигна Гинчо. Видях го, че е взел комфортна преднина, а аз не исках да насилвам колената си на слизане. За целта поставих наколенки и реших да сляза по зимния маршрут като по този начин избягвах големия трафик по пътеката и се надявах, че е по-кратък. Гинчо търпеливо ме изчака до Елениното езеро. Малко след като се събрахме покрай нас преминаха отново познатото трио. Тогава се заприказвахме и запознахме. Момичето се казва Поли, а момчетата Жорж и Стефко. От тях разбрахме, че и те имат намерение да спят на Страшното езеро и явно щяхме да се засичаме. След продължително слизане успяхме благополучно в 16.00 часа да стигнем хижа Мальовица, където си дадохме час и половина почивка. Похапнахме доволно пред хижата и успяхме да си поизперем малко чорапи и тениски. На хижата забелязахме, че има и поставена мемориална плоча на големия български алпинист Боян Петров. Това в комбинация с разказа, на една девойка, от съседната маса с други събеседници за него и неговите постижения ме караше да настръхвам и още веднъж да му изразим голямата си почит и уважение към човека, учения и алпиниста Боян Петров. По всичко си личеше, че явно девойката го е познавала лично.

Тръгнахме за заслон Страшното езеро, без да подозираме, че ни предстои едно доста стръмно и изморително изкачване. Никъде в прочетеното за маршрута, не ми беше направило впечатление, че този участък е толкова труден. И така поехме уж отпочинали, а бързо след като захапахме стръмното започнахме да спираме на често да почиваме. Пътеката в началото е тясна, между клекове и по морени. Вървяхме , по скоро пълзяхме и здраво пухтяхме. Взехме по едно гелче с надежда, че ще ни влее сили. Започнахме да се майтапим с въображаеми „ездачки“, което до някъде ни разведри и ни помогна по-лесно да преодолеем стръмния участък на пътеката. Колкото повече се изкачвахме, гледките от надвисналите зъбери ставаха по-внушителни. След поредното изкачване преминахме покрай Минералното езеро, а след още един праг бяхме вече и на Страшното езеро.Часът беше 19.50 и нямахме много време докато се стъмни. За целта бързо влязохме в заслона, където си избрахме два нара, преоблякохме се и отидохме да събираме клечки, защото не искахме да се повтаря нощта от заслон Смильо. Около самото езеро имаше разпънати около десетина палатки , включително и чужденци. Набързо събрахме малко изсъхнали съчки, защото растителността тук е оскъдна.  На смрачаване над езерото беше паднала мъгла и всичко изглеждаше много мистично. Локализирахме и няколко места, където телефоните имат обхват и се натъкнах на палатковия лагер на нашите нови познати Поли, Жорж и Стефко. И тримата любезно ни поканиха да споделим вечерята с тях и ние приехме. Отидохме само до заслона да подготвим печката за горене и да си вземем храната. Върнахме се при нашите нови приятели, които си имаха обособено място като места за сядане и масичка от каменни плочи. Набързо сготвиха една леща, която си беше доста лютичка и заедно похапнахме. И ние и те разказаха за премеждията си по маршрута до сега и за бъдещите ни планове. Стана ясно, че ще се движим по един и същ маршрут с малки разминавания в графика. Бяхме доста изморени от днешния преход и около 22.30 часа се прибрахме в заслона. С радост установихме, че ще бъдем сами в него и бързо запалихме печката. Много за кратко заслона се стопли и създаде такъв уют, който е трудно да се опише. Запалихме и няколко намерени свещички и се получи много уединена обстановка. Уморени от изминалия ден и топлината бързо заспахме.

Ден 5 –ти: Заслон Страшното езеро – заслон Кобилино бранище – хижа Рибни езера

Среща с диви кози, дълго изкачване и нови запознанства.

Събудихме се отпочинали около 06.00 часа и започнахме да се приготвяме за път. Времето беше ясно и си личеше, че ще бъде горещо през деня. Гледката към Страшното езеро със всичките тези надвиснали скали изгледаше зашеметяващо и ни стана едно от любимите. С най-добри чувства се разделихме с гостоприемния за нас заслон и потеглихме по маршрута с надежда да открием приятно местенце с панорамна гледка, където да закусим и да си изпием кафенцето.

Почти от самия заслон започна ходенето по морени. Оглеждайки се зърнах високо над нас няколко диви кози, които с лекота вървяха по камъните без да се смущават от нашето присъствие. Не след дълго спряхме да закусим на място от което имаше идеална видимост на север и запад. Точно срещу нас ясно се открояваше Верила, а зад нея и Витоша. Трудно можехме да си представим, че само преди четири дни тръгнахме от там, защото разстоянието никак не изглеждаше малко. Без проблем по каменните пасажи подсякохме връх Попова капа от север и започнахме да се спускаме към Поповокапските езера. По пътека изчаквайки Гинчо се полюбувах на една дива коза, която не беше на повече от 50-60 метра от мен и се движеше толкова бавно и грациозно, все едно не е сред Рила, а на някой моден подиум.

С добро темпо подсякохме от юг и Лопушки връх и в 10.10 часа бяхме при заслон Кобилино бранище, намиращ се на много важен кръстопът. Дадохме си половин часова почивка и тръгнахме през поредното предизвикателство, което се казва Водни чал 2683 м.н.в.

Райчо вече безмилостно напичаше, а ние вървяхме нагоре повече от час в клекове. Решихме, че излизайки от тях ще спрем да обядваме за да ползваме сянката им, защото нагоре ни очакваше само жаркото слънце. По пътеката Гинчо намери една страхотна манатарка, която грижливо наряза и си я сушеше винаги когато спирахме да почиваме. До края на прехода успя да изсъхне напълно и беше готова за супа. На тази почивка с гледка към вр.Мальовица и всички предхождащи я върхове, отправих пожеланията си за рождения ден на  сестра ми Калина. Докато похапвахме покрай нас минаха младеж и девойка, облечени в черни клинове и блузи, които се движиха в нашата посока с много бързо темпо и невероятен синхрон. По-късно след обяд щеше да се окаже, че ще делим с тях обща стая в бунгалото на хижа Рибни езера. И така след обедната почивка започна стръмното изкачване на Водни чал, което не си е за подценяване. С бавни, но уверени стъпки успяхме да го изкачим. За жалост водните ни запаси започнаха да привършват и се притеснихме как ще изкараме до хижата, до която имаше още доста път.Вървяхме по високо и се любувахме на Водновръшкия циркус, както и на Смрадливото езеро, което се намираше на съседния рид.

За наша най-голяма радост минахме покрай една импровизирана чешмичка, която макар и слабо течаща възстанови водните ни запаси. След продължително и стръмно спускане стигнахме до р.Маринковица, в която не пропуснах да разхладя уморените си крака. След по-малко от час около 16.20 часа, пристигнах до х.Рибни езера. Гинчо който беше пристигнал малко по-рано вече беше разбрал, къде ще нощуваме и се настанихме. Последователно си взехме по един душ в инпровизираната баня и се заехме с пране на част от дрехите ни. Аз и Гинчо се поразходихме до Горното Рибно езеро и към 18.30 часа се отправихме към столовата за вечеря. Малко по-късно към нашата маса се присъединиха и новите ни приятели Поли, Жорж и Стефко. От тях разбрахме, че ще си дадат ден почивка за да се видят със свои стари приятели. Прибирайки се в стаята ни, се запознахме с нашите съквартиранти Ванката от Бургас и Кремена от гр.Стара Загора, ако не бъркам нещо. От тях разбрахме че също правят Е-4, но съкращават на места маршрута. Оказа се, че Ванката го е минавал и знае от къде може да се спестят излишни км. От дума на дума стана въпрос, че е минавал и той Ком-Емине през 2015г. Когато разказваше с какви хора се е запознал се сетих, че съм го виждал в един видеоклип преди ГД “Българка“ в който споделя, че е стигнал морето и се връща към Ком. Попитах го той ли е бил това и наистина ли го е направил в двете посоки. Ванката потвърди. Не ми остана нищо друго, освен да стана и да му стисна ръката. Респект. Ванката разказа още много интересни и смешни истории по време на преходите си и много се смяхме. Оказа се, че същият познава и Божката Антонов, на който аз лично съм голям фен. И така още един ден от приключението Е-4 беше зад гърба, изпълнен отново с много красиви гледки и нови запознанства.

Ден 6 –ти: хижа Рибни езера - Павлев връх-Карааланица /Черна поляна/ - вр.Аладжа слап /Кадиин връх/ – хижа Македония

Трудно изкачване, красота и дълго спускане.

Ванката и приятелката му станаха рано. Малко след тях се надигнахме и ние. Изчакохме до 07 часа за да отвори столовата и закусахме с традиционни по хижите пържени филии със сладко. Там си взехме довиждане и с нашите съквартиранти. В 07.40 часа бяхме готови за път. Предстоеше ни най - краткия, но и най - техничната част от прехода през Рила с множество каменни пасажи, осигурително въже и няколко продължителни изкачвания и спускания. Бързо вдигнахме височина над Горното Рибно езеро, но лично аз доста се задъхах когато пътеката зави в посока Зъбците. След още малко преодоляна денивелация след паметната плоча на д-р Х.Парапитев спряхме за почивка и пред нас се разкри красивата панорама със Синьото езеро на югозапад и двете Рибни езера на североизток.

Тук някъде получих смс от наш общ познат от Ком-Емине на име Понко, че също е тръгнал по маршрута и ще се видим. За съжаление това не се случи, защото той не върви като нас, а направо лети. За да не съм голословен само ще отбележа, че миналата година беше взел разстоянието от вр.Ком до прохода Витиня, което е 110 км. за два дни. Успя да ни изпревари  по прекия път за хижа Яворов и успя да премине по маршрута за 6 или 7 дни. Невероятен.

След това подсякохме Зъбците и се изкачихме на седловината между Павлев връх и Канарата. От това място ясно се виждаше и мраморното било на Пирин, но в по-близък план. Предстоеше ни изкачване и слизане от няколко последователни върха. Започнахме изкачването на първия от тях и бързо достигнахме до металното въже. Движението ставаше изцяло през каменни полета, но усилията ни бяха възнаградени с красивите гледки, както от Павлев връх 2667 м н.в, така и от вр.Черна поляна 2716 м н.в. Във всички посоки се виждаше Рила планина плюс част от Пирин.

Дадохме си по-дълга почивка за да се полюбуваме на тази необятна Рилска пустиня от върхове, които се разстилаха във всички посоки. Красота. В 11.00 часа започнахме продължително спускане с неприятната мисъл, че отново трябваше да връщаме тази височина при изкачването на близкия Кадиин връх - 2683 м н.в. До самия връх не се качихме, а го подсякохме от изток. След това започна едно доста дълго спускане по южния му склон, като истински бяхме щастливи, че не правим Е-4 в обратната посока. Стигайки до седловината Кадиин гроб решихме да спрем за обяд. Намерихме си сянка от близките клекове, които използвахме и за простир. Много харесвах тези почивки, защото освен обяд ги съчетавахме и с релакс в рамките на един час. В 13.30 часа потеглихме отново като ни предстоеше отново изкачване към Ангелов връх 2641 м н.в. Не бързахме защото имахме достатъчно време. С бавна, но уверена стъпка успяхме да достигнем върха за около 50 минути. Разбира се следваше отново спускане и продължително подсичане от изток на Голям Мечи връх. След това пътеката наврави почти 90 градусов завой на юг и започна едно стръмно и струващо ми се цяла вечност спускане към х.Македония, с което се свалят над 400 м денивелация за кратко време.Толкова е стръмен този склон, че хижата се вижда едва като я наближиш. В 15.20 часа бяхме пред хижата. Толкова рано никога не бяхме пристигали в хижа. Имахме време за абсолютно всичко.

От хижарката разбрахме, че Ванката и приятелката му са хапнали на хижата и са продължили към Предела. Настанихме се на втория етаж, с тоалетна на етажа. Искам да отбележа, че хижата се намира в много добро състояние. За наш лош късмет не успяхме да се изкъпем, защото бойлера на газ не искаше да затопли водата. Освежихме се и се изпрахме. След това се излежавахме докато стане време за вечеря. През това време в хижата пристигнаха още две жени и мъж от Варна, с които се оказа че ще споделим общо спално. Интересен беше факта, че едната от жените е адашка на Гинчо, а мъжа с тях също се казваше Тошко. Интересна група бяха. На вечеря в хижата пристигнаха и още една двойка, за които разбрахме че възстановяват маркировката от хижата в посока вр.Капатник по проект. Господина се оказа Васил Гурев, който е създател и председател на Университетският аварийно-спасителен отряд / УАСО / По късно разбрах, че има много инициативи и постижения свързани с най-различни експедиции и обучения. Забележителна личност. Разказа ни за дейноста на отряда и си разменихме телефони с уговорка да го запозная, какво е положението с маркировката след вр.Капатник. Така премина и този ден, изпълнен отново с много красиви гледки и емоции.

Ден 7 –ми: хижа Македония –връх Капатник– хижа Предел

Хладно време, боровинкови плантации и много дълго слизане.

Станахме обичайно в 06.00 часа. Знаехме, че днешния преход е само 20 км и не бързахме много с тръгването. Предстоеше ни продължително ходене до вр.Капатник със сравнително кратки участъци от изкачвания и спускания и много стръмно и продължителни спускане от същия връх. Това беше последният ни ден в Рила и искахме да му се насладим. След като закусихме в хижата в 07.20 часа потеглехме по маршрута. Бързо подсякохме Малък Мечи връх и излязохме на открито, където си беше доста студено. Екипирахме се по-добре и продължихме като подсякохме вр.Езерник и излязохме на Парангалишкия преслап. Ако не се лъжа от тук за първи път видяхме в далечината планината Славянка, която има специфична форма. Тайничко си пожелахме да я видим и от близо, но си давахме ясна сметка, че преди нея имаме още едно голямо предизвикателство, което се казва Пирин. Когато започнахме да се изкачваме се натъкнахме на такава боровинкова плантация, че си беше грях да не я уважим.

След това продължихме покрай ръба на един скален отвес. След това пътеката става равна и се подсича връх Русалията. В ляво от нас забелязахме голямо стадо от говеда. На бързо фиксирахме къде е говедарят и колко кучета има. Спомена от Лакатишка рила се пробуди. За наша радост нямахме никакви проблеми с пазачите. Сменихме няколко думи с говедаря, който беше много колоритен. Вместо гега, същият носеше със себе си къса пушка, която можех да се обзаложа че е незаконна. Попитах го за какво я полза, а той кратко отсече: „Ами да се пазим от вълците и мечките“. Разбрахме, че отговаря за над 300 глави добитък. Започна да ни обяснява, че е по-добре да минем по някакъв по пряк път, защото след вр. Капатник нямало пътека. Аз знаех, че благодарение на няколко доброволци пътеката е маркирана през есента на 2018г. и след като му благодарихме за информацията продължихме. Няколко стотин метра след като подминахме разклона за хижа Чакалица спряхме за обяд. Имахме чудесна гледка на запад, но вятъра продължаваше да създава усещане за студено време и повече от 30 минути не се задържахме. Часът беше 12.30 и продължихме към вр.Капатник. По пътя се минава покрай интересно скално образование, което прилича на каменна крепост. В този участък лятната маркировка е много избеляла и много на рядко. Въпреки това трудно може турист да обърка маршрута.

Около 13.20 часа бяхме на вр.Капатник -2170 м.н.в. последния за нас рилски двухилядник. Пред нас ясно се виждаше северен Пирин със седловината Кончето. Бях го минавал вече веднъж през 2016г., но отново нямах търпение да мина през него. За съжаление първо трябваше да слезем успешно от Рила и едва тогава да мислим за Пирин. Малко потискаш беше факта, че трябва да свалим над 1000 м отрицателна денивелация до Предела и още утре да преодолеем около 1100 м. н.в. на път за хижа Яворов. Но така е по Е-4. Спускането от върха наистина си е стръмничко и тогава съчувствах на всички туристи, които са слизали без маркировка. Сегашната е супер и искам да изкажа личната си благодарност към хората, които са я направили. Слизайки по пътеката отново се натъкнахме на вкусни боровинки и последва   Епизод 2. Само, че тук бяха гарнирани и с ароматни малини. По надолу по пътеката открихме и едри диви ягоди. Истинско блаженство и микс от свежи горски плодове.

И така след малко повече от три часа стръмно спускане по горски пътища, вина за което имат и вкусните горски плодове, успяхме да стигнем до първите вили. От тук до хижата Предел стигнахме за около 30 минути като съвсем за кратко се върви по асфалтовия път Разлог -Симитли. Останахме приятно впечатлени от условията в хижа Предела, която си прилича на хотелче. Хижарят, който се казва Оги си личеше, че е направил сериозна инвестиция и знае как да привлича клиенти. Настани ни в стая с две легла, с телевизор и самостоятелна баня и тоалетна. Изкъпахме се и се изпрахме с топла вода. Докладвах и за маркировката, каквато ни беше уговорката с господин Гурев. След като отдъхнахме, излязохме да вечеряме в двора. Хижарят ни беше направил вкусна вечеря, а за десерт ни сервира уникално домашно кисело мляко. Поговорихме си доста с него по време на вечеря. И така….в актива си имахме вече три от петте планини. Умората от изминалите дни започна вече да се усеща. Хубавото беше, че времето е с нас и нямахме никакви травми до момента. Предстояха ни три много важни дни, от които зависеше успеха ни.

Ден 8 – ми: хижа Предел – седловината Ушиците – хижа Яворов

Активен трафик, безкрайно изкачване и нова среща със Стефко, Поли и Жорж.

Наспахме се идеално на хубавите матраци. Не бързахме с тръгването, защото по пътеводител трябваше да минем само 17 км. за днес. Допълнително ни успокои и хижаря, че до хижа Яворов има не повече от четири часа. Това съвсем ни отпусна и щеше често да се споменава през днешния ден, а и до края на прехода. Знаехме, че има някакъв алтернативен маршрут, който е по-кратък, но ние с Гинчо решихме да се придържаме към пътеводителя и да караме по класическия маршрут. Така след обилната закуска и размотаването в 08.50 часа потеглихме от хижата / 1010 м.н.в. /. За огромно съжаление първите няколко километра от маршрута за днес беше по натоварения път Разлог - Симитли. Искаше ми се да го изтичам този участък само и само да не виждам коли и да не се налага да дишаме изгорелите им газове. Участъка не беше никак малък, с леко изкачване и успяхме да го вземем за близо 50 минути. Достига се до паметник с реещ се златен орел - символ на гр. Разлог. След като си наляхме вода от крайпътната чешма в близост до паметника с орела и този в чест на Кресненско - Разложкото въстание, поехме към местността Кулиното като се движехме отново по асфалт, но вече далеч от шума и трафика. Постепенно асфалта премина в горски път. Движехме се в сенчеста широколистна гора, вдигахме постепенно височина и се бяхме размечтали, че може да е такъв маршрута до самата хижа Яворов. Не след дълго се сблъскахме с реалността, когато забелязахме, че маркировката за пътеката се отклони рязко на горе. Първоначално си мислихме, че това е някакъв стръмен шорт кът, но след консултация с приложението се оказа, че това си е маршрута, а пътя по който вървяхме до момента свършва в нищото и то доста далеч от хижа Яворов. До тук ни бяха надеждите за кратък и приятен преход до хижата.

Започна стръмно изкачване. Спряхме да допълним водните си запаси от една едва течаща чешма с дървена чучурка . След това отново излязохме на път, но за твърде кратко и отново маршрута пое по пътека навлизайки в гора от бели мури. Беше много красива, но и много изморителна тази пътека. Впечатление ми направи голямото разнообразие от гъби, които виждахме покрай нея.

Около 13.30 часа спряхме за обяд и почивка от която определено имахме нужда. Въпреки нея, участъка до седловината Ушиците, до която продължава изкачването ми се стори толкова трудно, че накрая спирахме през двайсет, трийсет крачки в обграждащият ни клек, защото мускулите на краката ни се бяха вдървили. Но пък, когато достигнахме най-високата точка за деня от 2255м н.в. на седловината пред нас се разкри ето това…..

Мраморното било на Пирин в целия си блясък. Ако траверса от вр.Добрила до вр.Ботев е черешката на тортата за Е-3, то за мен маршрута от Разложкия суходол през Кончето до вр.Вихрен е черешката на тортата за Е-4. А какво може да се каже за ридовете Средоноса и Котешкия чал - истинско предизвикателство за най-екстремните туристи. Часът беше 15.30, а до хижа Яворов имаше още доста. Отново си спомнихме за хижаря Оги и неговите 4 часа. Хубавото е, че от тук започна спускане към поляните на местността Конярнико. Много диво място за мен с много вкусни ягоди. Постепенно слязохме през иглолистна гора до Бяла река. Въпреки, че беше плитка не пропуснахме да разхладим крака си и да си вземем по едно бяло камъче за спомен от нея.

Следващите 2 км. продължихме по черен път и изобщо не се зарадвахме, че трябва да се отклоним от него и отново да се изкачваме. Силите ни този ден бяха подложени на сериозно изпитание. Стиснахме зъби и след около 30 минути зърнахме хижата. Беше 18.10 часа, а тръгнахме в 08.50 часа. И това ако не е четири часов преход, здраве му кажи….Иначе хижа Яворов е много хубава с отлични условия и страхотна столова. Наложи се да поизчакаме с настаняването, но така или иначе имахме нужда от почивка. Взехме си по един чай и седнахме отвън на масите. Изпихме ги с облекчение от края на днешния ден. След като се настанихме, се изкъпахме и отидохме да вечеряме.

Менюто в хижата  е много разнообразно и на много приемливи цени. Докато вечеряхме в столовата вкусна шкембе чорба, влезе Стефко. Направо не можахме да повярваме на очите си. Тогава ни разказа, как са слезли от хижа Македония. Хванали са транспорт от Предела до някакъв голф комлекс и от там за около 02.30 часа се качили до хижа Яворов. Тогава осъзнахме, че явно това е този четири часов преход и този за който спомена Ванката в хижа Рибни езера. Разбира се, ние се придържахме стриктно към маршрута Е-4 и не си позволявахме подобни волни съчетания. Въпрос на лична преценка. Когато се прибрахме в спалното се оказа, че имаме трима съквартиранти от гр.Силистра. Това бяха Хари, Диян и Данчо. Приятни момчета, с които се разговорихме за туризъм и утрешните ни планове. Оказа се, че утре ще се движим по един и същ маршрут. И те щяха да нощуват в хижа Вихрин, след което щяха да се прибират с теснолинейката. Когато изгасихме лампите имах чувството, че и тримата заспаха мигновено и захъркаха в един глас. Невероятен синхрон, явно беше трениран. Аз ползвам тапи, а и явно голямата умора от днешния ден си каза думата и съня бързо дойде.

Ден 9 –ти: хижа Яворов – заслон Кончето – връх Вихрен -хижа Вихрен

Отново изкачване, обяд на заслона, препускане по Кончето, на върха на Пирин и нова среща с дивите кози.

Алармите на нашите съквартиранти звъннаха по-рано от нашите.След кратко излежаване и ние започнахме с приготовленията. Закусихме навън и се настроихме за дълъг и труден преход. Напълнихме всички съдове за вода, защото това е най-безводния участък по целия Е-4. Дали от това или от вчерашния ден раницата ми се струваше много тежка.Като добавим и положителната денивелация, която започва да се преодолява още от самата хижа положението не беше никак оптимистично. Потеглихме в 07.30 часа малко след нашите съквартиранти. Участъка от хижата до заслон Бункера ми се стори цяла вечност. Крачката ми не спореше, а водата в едното ми шише бързо започна да намаля. Малко преди Суходолското езеро спряхме за по-дълга почивка, където си разтворих едно 3 в 1. След като го изпих се почувствах като чипосън. На самото езеро ни настигнаха двама туристи, които ни обясниха, че двете изворчета които се вливат в езерото са пресъхнали, но може да си налеем вода малко под езерото, където водата се пречиства между камъните. Аз се възползвах от това и си долях едната бутилка. Малко над езерото се оказа, че Гинчо е настигнал групата от Силистра. Когато разбраха, че има от къде да се налее вода Диян и Данчо се върнаха. При Хари направихме една кратка почивка, по време на която почерпи с уникална кайсиева ракия. Тези няколко глътки така ни прочистиха жигльорите, че бяхме готови и на Еверест да се качим.

Разделихме се с Хари и продължихме към връх Разложки Суходол 2728 м н.в. На него се засякохме отново с двамата господа, с които се засякохме на Суходолското езеро. Използвахме случая да се снимаме по двойки. На самия връх има монтиран много красив християнски кръст. Обясниха ни на бързо как се казват всички върхове които се виждаха от това място и след като разбраха от къде идваме и на къде сме тръгнали, услужливо ни дадоха да си прилеем около 500 мл вода, която приехме с голяма благодарност. Ето тези малки жестове в планината се ценят и помнят дълго време. След това те тръгнаха на обратно към хижа Яворов, а ние продължихме по маршрута си. Подсякохме върховете на Баювите дупки и след около час и половина в 12.15 часа бяхме на заслон Кончето. През целия този участък гледките са страхотни, а склона на юг много стръмен. Разгледахме с любопитство новия заслон, който е укрепен на невероятно красиво място и седнахме да обядваме. Тъкмо бяхме приключили с обяда и на заслона пристигнаха двама по-възрастни туристи. От дума на дума се запознахме и се оказа, че единия е МОЛ на този заслон и управител на хижа Яворов. Разказа ни интересни истории за това как са доставяни материалите за заслона и самото му монтиране. Присъствахме и на смяната на българския трибагреник в чест на предстоящото посещение на президента Румен Радев, както и поставянето на иконата на Света Благородица, осветена в Атонски манастир. И двамата бяха страшни веселяци и много ни повдигнаха настроението.

Предстоеше ни изкачване на връх Бански Суходол и преминаване през седловината Кончето. Място, което определено вдига адреналина и остава спомени за цял живот. Наближавайки върха видяхме голяма група от над 30 туристи, които слизаха от него и за да избегнем разминаването го подсякохме, защото имаше и тук маркировка. Забелязахме, че същата ще ни изведе по в средата на седловината и за да не се връщаме, предприехме малко рискована маневра като вдигнахме височина по стръмния скалист слон и се включихме на 5-6 метален кол през който минава обезопасителното въже. Гледката от тук към двата гиганта вр.Кутело 2 / 2907м н.в. / и вр.Вихрен 2914 м н.в. е внушителна. Чувствах се страхотно и нямах търпение да мина през Кончето. За разлика от мен Гинчо избра подсичащия маршрут, който се отделя от седловината в посока премката между Кутело и Вихрен. И така двамата се разделихме за кратко. Аз се чувствах на седмото небе и не можех да се наситя на това мое второ преминаване по Кончето. Времето беше ясно, без грам облаци и трафик по въжето. Просто уникално.

След Кутело има доста стръмно спускане до Премката, от която има опция да се слезе към хижа Бъндерица или хижа Вихрен през Казаните и да не се изкачва връх Вихрен. Това разбира се не влизаше в нашите сметки. След като се събрахме отново и отпочинахме малко, започнахме щурма към върха. За нас се закачиха момче и момиче, мисля че бяха чехи, който си личеше че не познават маршрута. Бързо намерихме веригата и устремено се качвахме към първенеца на Пирин и третият най-висок връх на Балканския полуостров. В 15.50 часа бяхме на него и отново гордо развяхме носеното от нас българско знаме. Останахме тук около 30 минути за да си починем и да се любуваме на гледката……

Лично на мен, не ми се тръгваше. Тази гледка на юг, югоизток направо хипнотизира. Море от върхове, които те пленяват завинаги и те карат да се връщаш отново и отново….Колкото магнетично да беше, трябваше да се тръгва. Предстоеше ни дълго и стръмно слизане до х.Вихрен, с което се  свалят около 1000 м отрицателна денивелация. По пътеката на слизане срещнахме няколко възрастни и деца, които бяха без раници, по дънки и маратонки. Трудно е да се обясни с какъв разум са тръгнали, без каквато и да е подготовка. Малко след м.Кабата станахме свидетели и на спасителна акция от местната ПСС. По-възрастна дама, мисля че беше чужденка, беше приключила ходенето с контузия на единия крак. Около нея имаше няколко спасителя, които подготвяха носилката за транспорт. Към тях постоянно се присъединяваха и други спасители, които идваха от долу и бързаха да се включат в акцията. Пострадалата беше успешно свалена въпреки трудния терен до хижа Вихрен, където я чакаше и линейка. Винаги съм се възхищавал на тези доброволци от ПСС, които загърбват лични и професионални интереси за да помогнат на човек в беда.

 

Слизайки на долу се натъкнахме и на стадо диви кози, които си личеше че са свикнали с присъствието на туристите и спокойно си пасяха и лежаха под лъчите на следобедното слънце. По надолу открихме и едно изворче в страни от пътеката, на което се освежихме. Оставаше още малко, защото се показа и хижата. В 18.40 часа бяхме вече пред нея, доволни от успеха и факта, че освен умора нямаме други травми. Настанихме се набързо и зачакахме ред пред банята, която е външна. Малко след това последователно пристигнаха Стефко, Поли и Жорж, както и групата от Силистра. И двете групи си бяха спестили изкачването на Вихъра, но по-добре така отколкото да замръкват по маршрута. Вечеряхме отново заедно, като си споделяхме моменти от преживяното през деня. С тяхната компания приключи още един изпълнен с много красиви гледки и преживявания ден от Е-4.

Ден 10 –ти: хижа Вихрен  – заслон Тевно езеро - мотел Горски рай

Минаване през портите, уютен обяд и дълго слизане по Демиркапийската долина.

Тази нощ имаше гръмотевична буря, която ни събуди. Въпреки това на сутринта бяхме в добра кондиция. Знаех, че това е последния от трите изморителни дни в Пирин, защото след него преходите не изискват толкова голямо физическо натоварване. След като стегнахме раниците, закусихме в столовата на хижата заедно с новите ни познати от Силистра. След като си пожелахме бъдещи успехи в 08.15 часа потеглихме по маршрута. И тази сутрин докато плавно вдигахме височина, крачката не ми спореше до Жабешкото езеро. Докато се замисля, защо може да се казва така в краката ни започнаха да подскачат десетки малки жабки. След него се достига Дългото Бъндеришко езеро, от което има чудесна гледка към двата гиганта вр.Вихрен и вр.Кутело. От тук започват и каменните полета, които този ден бяха в изобилие. Не след дълго около 10.30 часа бяхме вече на Башлийската порта 2530 м н.в., от където забелязахме слоесто-купестата облачност която приближаваше.

Това не ни отказа устремено да се насочим към близките няколко върха и Типиците. Гледките и в ляво и в дясно бяха страхотни. Времето захладня и се наложи да се облечем по топло. В употреба влязоха дори бъфовете и поларените ръкавички. Минахме през един каменист пасаж с множество изправени вертикално каменни късове, които изглеждаха много ефектно. Малко след това облаците започнаха да се стържат буквално по билото през което минавахме и всичко изглеждаше много мистично. Не след дълго облачността се поразкъса и пред нас се разкриха красивите Превалски езера.

В 13.30 часа бяхме на Превала. Въпреки, че часа ни за обяд отдавна беше дошъл, твърдо бяхме решили това да стане в заслон Тевно езеро. Това още повече ни мобилизира да побързаме към Мозговишката порта, която с наближаването й и ниската облачност, изглеждаше все по-страховита. След кратък заход и вдигане на малка височина пред нас най-накрая се откри Тевно езеро и заслона. Приближавайки го, веднага ми направи впечатление дървения стълб с указателни табели, на фона на Каменица, която фотография е използвана за предна корица на пътеводителя от ТД “Ойларипи“. От движението пред заслона и многото събути обувки разбрахме, че заслона е препълнен. Въпреки това влязохме и ние и още с отварянето на вратата ни лъхна една приятна топлина. Бързо разбрахме, че част от посетителите са  чужденци. Докато се преобличахме, част от тях станаха от масата и така се освободи място за нас. Въпреки многото гости, обслужването стана много бързо. Обяда беше вкусен, а десерта превъзходен. От храна, изпитата бира и топлата атмосфера така се отпуснахме, че изобщо не ни се тръгваше. На масата се заприказвахме с две момчета, с които се засякохме още на хижа Яворов. Лесно се различаваха от останалите туристи, тъй като се движиха по маршрута с една малка тонколонка, от която се чуваше силна музика. Интересното беше, че и те се оказаха от гр.Сливен.

Малко след това в заслона се появиха Стефко, Поли и Жорж, които възнамеряваха да останат тук за нощувка. Отстъпихме им нашите места и след няколко общи снимки се разделихме. В последствие това се оказа и последната ни среща с тях.  

Тръгнахме от заслона в 16.00 часа без да подозираме, че ни предстоят още 04.30 часа ходене. Изкачихме се до Дясната Кралевдворска порта, от където се сбогувахме с това невероятно местенце около Тевното езеро, което задължително ще посетя отново. След това започнахме стръмно спускаме към Демиркапийската долина. Не мога да не спомена красивото Митрево езеро, както и големите гранитни късове по пътеката. Въпреки ограничената видимост на моменти от пълзящата към върховете мъгла, красотата от заобикалящата ни природа не можеше да се скрие. От тук на долу по долината срещнахме и десетки коне и едър рогат добитък, които на воля си пасяха тучна трева и билки. Силно впечатление в долината ни направи и множеството начупени клони от клековете по склона, което показваше силата на падналите тук лавини през зимата. Минахме и през участък неразтопен лед, което е показателно колко много сняг пада по тези места.

Вървяхме през тази долина, която като че ли нямаше край. Достигайки до местността Комитски чарк, забелязахме няколко овчарника и разклона за хижа Попови ливади, от където трябваше да минем в утрешния ден. След това пътеката навлезе в гора и малко по-късно с радост установихме, че сме достигнали хижа Пирин. Малко под нея се намира и мотел Горски рай. Часът беше 20.30 и вече започваше да се смрачава. Това беше най-късното ни пристигане за целия преход, а може би и една от най-изморителните отсечки. Бяхме сами в мотела и можехме да си избираме къде да спим. Въпреки, че обзавеждането беше старо, гостоприемството и чистотата бяха на ниво. Тъй като нямаше баня се освежихме на чешмата от вън и след кратки приготовления слязохме да вечеряме. На вечеря нашият домакин ни предложи алтернативен маршрут през хижа Малина с цел да не се връщаме назад. Но след като го обсъдихме решихме да си караме по класическия маршрут. И така завърши десетият ден от нашия преход с привкус на успешен край.

Ден 11–ти: мотел Горски рай  – Мъгева чешма -вр.Ореляк-хижа Попови ливади

Минаване през мурови гори, изгубване на шапкаи слизане дохижа Попови ливади.

Станахме този ден малко по-късно от обичайното. Знаехме, че прехода не е труден и само около 25 км. Щяхме да се движим през най-ниската част на Северен Пирин и да преминем през целия Среден Пирин. Закусихме около 07.30 часа и в 08.00 часа се сбогувахме с нашите любезни домакини. Кученцето на хижаря дойде да ни изпрати до съседната хижа Пирин. Същата е с много интересна архитектура, но си личи че не е поддържана, а и коментарите за хората които я стопанисват не са добри.

 И така….тази сутрин определено имахме късмет. Първо изкачвайки се в гората към местността Комитски чарк в ляво от нас се чу шум. Ние замръзнахме на място и в следващите две,три минути станахме свидетели на демонстрации на сила и преимущество от страна на два сръндака. И двата се движеха към нас, успоредно на склона, като през цялото време или ровеха земята с копита, или правиха заплашителни движения с главите си. Когато се спряха и наближиха в предстоящ сблъсък не бяха на повече от 20 метра от нас. Тогава по-близо намиращият се до нас ни зърна и мигновено побягна в посоката от която бяха дошли.  Това беше изтълкувано от втория за слабост, който веднага започна да го преследва. На цялата тази случка успях да направя клипче, с което много се гордея. Малко след като продължихме по пътеката, в дясно от нас на безопасно разстояние, мина може би единият от тези два сръндака за да ни огледа. След като го направи пресече пътеката пред нас и отново побягна в посоката, в която по-рано се бяха отдалечили. Интересна среща. При достигане до овчарниците с радост видяхме, че стадата са изкарани и се отдалечават към Демиркапийската долина придружавани от няколко големи овчарки. Без да се бавим завихме по новият ни маршрут и прекосихме през един мост реката, отдалечавайки се още повече от стадата. Първоначално вървяхме по пътека, а в последствие излязохме на равен горски път. По пътя често спирахме заради ароматните ягодки и малини, които не можехме да пренебрегнем.

Около 12.00 часа достигнахме до м.Тодорова поляна и Мъгевата чешма до която има изграден навес с маса и пейки. Решихме да обядваме тук. Според пътеводителя тук е и границата между Северен и Среден Пирин.

От тук маршрута продължава през гората като в района на м.Пейова поляна минахме покрай стадо с много симпатични малки теленца. Няколко стотин метра по напред ни се откри и първата гледка към връх Ореляк, покрай който трябваше да минем. В последствие на няколко места минавайки покрай старо сечище се откриха и панорамни гледки на север. Излизайки отново на един широк горски път забелязах, че шапката ми е паднала от джоба на раницата. Върнах се няколко стотин метра, но след като не я открих се примерих. Тъй като нямаше обхват, писах един смс на Стефко да я имат в предвид и продължихме напред. Не след дълго стигнахме чешмата в местността Суватя, където облаците по небето бяха впечатляващи.

След това последователно минахме през няколко горски участъка, които се редуваха с поляни с различни имена, докато най-накрая изкачихме връх Сеното и излязохме на откритите му южни склонове. От тук се разкрива красива алпийска гледка към последния пирински двухилядник - връх Ореляк 2099 м н.в., който се подсича от изток. След това се достига заравнената местност Добро поле и започва спускане по широк път, който идва от м.Попови ливади и води до радиорелейната станция. От тук ясно се виждаше планината Славянка, която беше и финала на нашия преход.

След няколко стотин метра се достига до три трафопоста в ляво от пътя, от където се отклонява лятната маркировка . Следва стръмно спускане през гора, което бързо сваля височина и те отвежда до местността Попови ливади и едноименната хижа. Същата е много добре стопанисвана, а изобилието от гозби е голямо. Настаниха ни сами в една голяма стая с над 10 легла. С баня и тоалетна на етажа. Възползвахме се и от случая, че в хижата има пералня. Пълно обслужване. Престоя на такова място направо те рестартира и зарежда отвсякъде. Преди да си легнем излязохме на една тераса с кът за отдих и подробно се запознахме с това което ни очаква през следващия ден.

Ден 12–ти: хижа Попови ливади – заслон  Беглика-хижа Славянка

Лежерен преход и угощение с къпини.

Този ден не бързахме със ставането. Предстоеше ни най-лекият участък от прехода дълъг само 21 км. За съжаление по Ком-Емине такъв лукс няма. Стегнахме раниците и слязохме за закуска едва към 09.00 часа. А то закуска ли беше, цяло угощение. Не мога да не похваля хижарката Ели за гостоприемството, както и хижаря Митко за това, че си е направил труда да постави табели на всяка една по-значима местност от  Комитски чарк през Попови ливади до Парилската седловина. Същият ни обясни и подробно предстоящия маршрут. След като си взехме довиждане с тях в 09.50 часа потеглихме по нашия маршрут. Около 7 км от него се върви по новоизграден път, посипан с трошляк. В този участък има изградени много хубави чешми с места за отдих.

След това се продължава по стар горски път, който обикаля вр.Муторог. След това маршрута минава последователно през м.Джамията, м.Бельовски юруци и м.Труп поляна. Маркировката е много добра и няма как да се обърка пътя. Малко след това се минава покрай стара каменна чешма, а след десетина минути и заслон Беглика. Именно тук бяхме решили и да обядваме 

След тази почивка отново поехме лежерно по нашия маршрут като минавахме покрай обширни места покрити с папрат. Преминахме и през един участък, в който ясно си личеше че е вилняла буря и е начупила голяма част от боровете като солети. След това минахме и покрай участъци с много вкусни къпини.Излизайки на открити места ясно си личеше, че приближаваме все повече планината Славянка. Колкото повече сваляхме денивелация, толкова повече същата се изправяше като стена пред нас.

Около 16.30 часа бяхме на Парилската седловина, която разделя Пирин от Славянка. И четвъртата планина беше в актива ни. Оставаше ни само още една. Но в него момент мислехме как по най-бързия начин да стигнем до хижа Славянка, където да се изкъпем и отдадем на почивка. До нея се стига по широк прашен път като се сваля още отрицателна денивелация. Малко преди 17.00 часа бяхме вече пред хижа Славянка, която е бивша гранична застава. В момента е благоустроена и условията в нея са отлични. Хижарят ни настани в самостоятелна двойна стая с баня и тоалетна. Тъй като бяхме единствените отседнали, хижаря се присъедини към нас на вечеря и ни разказа много интересни истории за дейността на заставата, когато в нея е имало войници, както и за различни случки от както е хижар. Преди да си легнем, ни подари и по една карта със забележителностите в България. Много добър и скромен човек се оказа. 

Ден 13–ти: хижа Славянка – Гоцев връх – пътя над хижа Извора

 Продължително изкачване, да се движиш по границата, финал на Е-4, стремглаво спускане и прибиране в гр.София

Нощта не беше спокойна за Гинчо. Имаше проблеми със стомаха. На сутринта не се чувстваше много добре, но въпреки дискомфорта реши да продължим по график. Това беше последния ни ден. Ден в който се преминава почти през цялата планина Славянка. Тръгва се от 1091 м н.в. изкачват се три от общо четирите й върха над 2000 м. В това число влиза и Гоцев връх 2212 м н.в. , който е финала на българската част от Е-4. След това се слиза под 800 м н.в. и всичко това в рамките на един ден и то последния от общо тринадесет. Освен това Славянка е безводна планина и трябва да се тръгне с повече вода. Всички тези факти ни бяха известни и ни караха да гледаме на нея с нужния респект. И така след закуската  и сбогуването с хижаря в 07.20 часа тръгнахме в посока Гоцев връх. За целта се върнахме по прашния път до Парилската седловина и навлязохме в резервата „Али ботуш“. Добре направихме, че напълнихме всички налични съдове с вода от хижата, защото така й не открихме изворчето, което е описано в пътеводителя. От там започна едно голямо и стръмно изкачване. Първоначално в широколистна, а след това и в иглолистна гора. Минахме и през улея и продължихме по серпентините.Постепенно вдигахме височина в тази толкова дива планина.Темпото ни не беше високо, но и нямаше за къде да бързаме. Когато излязохме от горския пояс пред нас се откриха красиви гледки към Пирин.

В 11.20 часа вече бяхме на Големият Царев връх 2183 м н.в., който е много обзорен. Дадохме си заслужена почивка, защото вече нищо не можеше да ни спре да достигнем Гоцев връх, който се виждаше на югозапад. След почивката бързо достигнахме 103 гранична пирамида от която маршрута продължава да се движи по билото. Това е и границата ни с Р.Гърция в продължение на няколко километра.

Странно беше усещането да знаеш, че с единия крак си в Гърция, а с другия в България. По самото било има лека удълбана ивица, която може би фиксира точната граница. На 102 пирамида, където е и Малък Царев връх , ни направи впечатление, че от гръцка страна има поставена мраморна плоча с надпис на гръцки. Приятно впечатление ни направи, че всички по-равни площи, които се виждат в гръцко се обработват, пътищата са им подържани, а около водоемите им е разчистено. Наредена работа. Постепенно стигнахме премката между  Малък Царев връх и Гоцев Връх. Оставаше ни последното за прехода изкачване покрай скалния масив Козя стена, която остава в гръцко. По пътеката видяхме и стръкче от прочутия мурсалски чай, а малко след това и гордо развяващото се българско знаме на самият връх. В 13.45 часа бяхме на него. Поизморени, но много доволни от постигнатия успех и завършването на българската част от Е-4. Поздравихме се взаимно и си пожелахме за в бъдеще още много постижения. На самият връх си направихме завидна фотосесия, която да увековечи събитието.

Тъй като на билото духаше, решихме да слезем по надолу по синята маркировка и да обядваме някъде на завет. Не след дълго намерихме подходящо място, от където продължихме да се любуваме на красивата панорама. След това постепенно започнахме да сваляме височина и бързо се озовахме до място, което е пригодено за водопой на животни с три метални корита. След това се върнахме малко назад и започнахме стръмно спускане към хижа Изворна.Тук някъде се чухме за последен път със Стефко, от който разбрахме че са изкачили Голям Цари връх и се интересуваха дали има вода в местността Ливада . Обясних му, че не сме стигнали до нея, защото сме открили по-рано вода и им пожелахме успешно приключване на маршрута.  Предварително бяхме взели решение да се приберем още същият ден до гр.София. За целта Гинчо беше уговорил нашият верен ятак Дилянчо да дойде до хижата и после да ни откара до столицата. Около 17.00 часа бяхме вече на асфалтовият път между хижа Изворна и с. Голешево. Знаехме, че от тук до хижата разстоянието се изминава за около 45 минути, но решихме да си го спестим и извикахме Дилянчо. През това време се приведохме в прилична форма и си облякохме чисти дрехи.  Указа се, че Дилянчо ни снима на старта и на финала на нашия преход по Е-4. Абе от всякъде ни беше от голяма полза и отново му благодарим. По пътя движейки се по АМ Струма, не можех да откъсна очи от Пирин, Рила, Верила и Витоша, по пътеките и билата на които се връщах мислено. И така разстояние, което преминахме за 13 дни пеш, с лек автомобил го изминахме за около три часа. Разбира се преживяванията които изживяхме и гледките на които се любувахме в продължение на тези 13 дни, не могат да бъдат толкова лесно заличени. Имаме уникални планини, които е грехота да не бъдат посетени и опознати. А божествено красивите гледки от техните върхове  могат да се опишат с две думички – истински рай.

И за финал ще цитирам част от мислите на големият човек, алпинист и герой от Еверест 84г. Людмил Янков:

„Може би бягаме в планината, може би раницата е къде по-лека от всичко, което ври и кипи долу, в празната заетост и суетно трупане.

Тук борбите не са по-леки, просто са по-истински.И може би именно това ни привлича-че тук всичко е по-истинско. Никой не може да се скрие зад маска в планината. Вижда се кой мисли първо за другите, а после за себе си, вижда се в кой има любов – и в кой само искане.

Планината е чисто място.

Дали не идваме тук, за да изоставим цялата мръсотия, цялата торба лъжи, компромиси със себе си и лицемерия.

Дали не идваме, защото тук не сме странните птици, тук ние сме себе си. И планината ни приема именно защото сме такива. Не зная.

А може би просто идваме да си налеем от покоя й, за да го пренесем със себе си насред тревожната суха безчувственост. Не зная.

Но зная, че другарството в планината е друго. Там то се проверява във всяка крачка, с всяка хапка, с всяка глътка. Там доверяваш живота си, а не имота си.

Там хората могат да станат истински човеци. И там усмивките наистина са до уши.“